От срама от произхода до любовта към българската история - изповедтта на един пловдивчанин с турски корени
Днес се навършват 80 години от 1 февруали 1945 г когато е обезглавен държавният, политическият и боен хайлайф на България. На този ден е осъществен най-масовия разстрел на политици в актуалната история на България. Това става по разпореждане на така наречен Народен съд, който е ексклузивен правосъден орган, основан след окупацията на Царство България от Червената войска на Съюз на съветските социалистически републики и преврата на 9 септември 1944 година от властта на Отечествения фронт в нарушаване на настоящата по това време Търновска конституция.
Прочетете още
На 1 февруари са обявени смъртните присъди на 67 депутати от 25-ото Народно заседание, 22-ма министри отпред с министър-председателите от 1941 до 9 септември 1944 година, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и на регентите на малолетния цар, издатели на вестници. Смъртните присъди на народните представители, министрите и регентите са изпълнени в нощта на 1 против 2 февруари - разстреляни са един по един пред яма от бомбардировките край Централните гробища. През 1996 година Върховният съд анулира присъдите на първи състав и оправдава наказаните. От 2011 година 1 февруари се отбелязва като ден в памет на жертвите на комунистическия режим.
Тоталитарният режим, който е натрапен от новата власт, насажда възприятие на повсеместен боязън и разделяне в обществото. След цялостното изтриване на елита на страната, стартира систематична агитация през образованието и културата. Работи се интензивно по линия на втълпяване на ненавист към българските турци, която предшества една от най- срамните страници в българската история - Възродителният развой. Репресивната машина на коминистическия режим сменя имената на 1 300 000 души, а близо 400 хиляди напущат страната и се преселват наложително в Турция през 1989 година по време на " Голямата екскурзия ". Няколко месеца по-късно комунизмът си отива, само че дълбоките разграничителни линии в българското общество остават. Пропагандните опорни точки в учебниците по история също.
С какви компликации се сблъсква един младеж, поради наложената стигматизация на етноса и по какъв начин омразата може да се трансформира в обич? Вижте изповедта на студента по политология от Пловдивския университет Рамис Мюмюн, който споделя за подигравките, срама, отричането и приемането на своите корени и българската история, такава каквато би трябвало да бъде.
Преди да се родя и по-късно
Още преди моето раждане, майка ми и татко ми са решили да се изнесат от кърджалийското село Даскалово, в което са живели до тогава и да се реалокират в рамките на някогашната столица на Източна Румелия Пловдив. Както всички останали хора, които „ бягат “ от провинцията и се преселват в някои от по-големите градове, и моите родители потеглят с концепцията да обезпечат по-добър живот за тях и бъдещите им деца. В извънредно неравностойно състояние, само че смели и предприемчиви, те вземат решение да впрегнат всички старания на волята, с цел да осъществен фантазията си за разгръщане на своето семейство.
И по този начин след няколко години на труд и ограничения в огромния град, те вземат решение, че към този момент е пристигнало време да помислят и за деца. На 26.03.2001г. проектите към този момент се факт и аз се появявам на бял свят. Оттук насетне стартира моето странствуване наречено живот. Поемам надълбоко въздух и се гмуркам в дълбокото. Без ни минимум съмнение по отношение на идните компликации, с които ще се сблъскам, още в най-ранните ми училищен години.
По нищо не се различавах от съучениците си – изглеждах като тях, говорех като тях, облеклата ми бяха като техните. Вълнуваха ме типичните детски неща – игри, спорт, мрънкане и в по-малка степен учене. Различни бяха само етноса и вероизповеданието ми. Бях турчин, в чието семейство се изповядваше сунитското течение на исляма. То се характеризира с това, че почитателите му одобряват себе си за представители на ортодоксалния и традициозен ислям. Сунитите славят всички пророци, упоменати в Корана, изключително пророкът Мохамед. Те признават властта на Бога в духовния, само че и в материалния свят. Това е и по-разпостранената версия на исляма в света, и надалеч по-миролюбивата.
Заради това мое „ разграничение “ обаче, от най-ранна детска възраст, бях подложен на ежедневни дискриминационни хули и обиди. Всеки ден, моите етнос и вяра се превръщаха в цел на гърба ми. Деца, родители, след това даже и някои от треньорите ми по баскетбол се държаха надменно, научавайки за етническия ми генезис. Дори родителите на някои от приятелите ми щяха да стартират да не разрешават на децата си да се срещат с мен, единствено тъй като за тях, аз бях „ друг “. Често споделяха, че „ няма по какъв начин един мохамеданин, изключително от турски генезис, да бъде с щерка им ”. А „ причините “ им бяха постоянно от историческо естество. Дискриминацията беше на всички места или най-малко по този начин ми се струваше всеки минал ден.
Веднъж влязал в ролята на жертва, аз започнах от ден на ден да се самосъжалявам. Срамувах се от себе си. Срамувах се даже от фамилията и родните си. Мразех това етническо и религиозно „ леке “, което не бях избрал аз. Бяха ми го “насадили “ принудително. Не бях „ отговорен “. Не обичах да приказвам за себе си, не харесвах името си, а часовете по история не понасях, тъй като се притеснявах от тематиката за „ турското иго ”. А нещото, от което най-вече се срамих беше майчиният ми език- турският - който настойчиво избягвах да приказвам пред хората. Лъжех, че не го разбирам и приказвам, а в действителност у дома постоянно споделях на него. За страдание обаче, това настойчиво отбягване на всичко турско към мен, изигра своята роля. С годините в действителност позабравих езика (турския), стана ми все по-трудно да комунирам с роднините ми. Изгради се една езикова преграда сред нас, която след това затрудни нашата връзка и значително охлади връзките ни.
Как се трансфорах в нечестивец
С всяка минала година започвах да се комплексирам повече и повече. Трябваше да се вземат ограничения. Реших, че „ най-логично “ би било не да се изправя против проблемите си, а да ги прикрия, като изградя „ щит “ от подправено самочувствие и експанзия. Външно се преструвах, че съм преодолял кризата на идентичността си, само че вътрешно продължавах да ненавиждам исляма, етническата си принадлежност и човешката история.
По-голяма част от ученическите ми години минаха в сълзи, гняв, горест и ненавист. Религията загуби всякаква стойност за мен. Минаха толкоз години, само че все пак, аз не преставам да нямам религия в нейните положителни планове. Освен това, с цел да се самоубеждавам в нейната зла мисъл, намирах й съответните научни четива - книги и публикации - които да демонстрират и потвърждават несъществуването на Бога и религията. Тогава разсъждавах повлиян от своята персонална драма, а в този момент, когато към този момент значително съм преодолял болката от предишното, атеизмът към този момент бе заел празнината от вярата и религията. Навярно това е един несъзнателен резултат от изживянато, само че може би, той не е и необратим.
Историята на България, в която открих себе си
След като приключих гимназиалното си обучение нещата внезапно се трансформираха. Започна нов стадий в моя живот. Записах се да последвам и то по случайност компетентност, която включва в огромната си степен историческата просвета (Казвам по случайност, тъй като след гимназията, като множеството възпитаници, бях комплициран, не знаех какво да върша с живота си, дали да продължа да изучавам, а в случай че продължа образованието си акаква компетентност да избера, в какво съм добър и още редица въпроси вълнуващи разпиляната ми тийнейджърска глава). Но както най-често се случва в живота, човек се изправя точно против страховете, от които най-вече бяга. И по този начин започнах да изучавам Политология в Пловдивския университет. Първите няколко години(по-конкретно 2 от 4-те) минаха онлайн, т.е. лекциите бяха отдалечено. Не усетих нищо от университетския дух. Впоследствие обаче ситуацията се промени.
Пандемията забави ход и нещата последователно започнаха да се възстановяват. Лекциите към този момент се организираха в университетските зали. Контактът сред хората се завърна. Студентите изградихме връзка с преподавателите си. Техните думи към този момент не бяха просто постоянен глас подаващ се от слушалката на комютъра. Приствах на съвсем всички занятия. Породи се едно необичайно възприятие за мен – обич към знанието. Започнах от ден на ден да внимавам по време на часовете и все по-задълбочено да се сготвям, изключително в историческите тематики. Появи се някаква непозната, към оня миг, жадност за историческата истина. Започнах чета книги отвън целесъобразната литература, най-вече на историческа тема и по-конкретно на тематика Българска история. Исках да науча всичко, което беше терзало моята невръстна душа години наред. Колкото повече четях, толкоз повече научавах и надлежно толкоз повече ми се четеше. С времето четенето на Българска история се трансформира в обичаното ми занятие. Опознах Родината, а с това и я обикнах. Изясних си редица, дръзвам да твърда, неверно преподадени исторически „ обстоятелства “, които целят умишеното разделяне на българското население. Разбрах ролята на Османската империя и исляма по нашите земи.
Осъзнах, че няма от какво да се срамя към този момент. Видях и безпределната приемливост на българския народ след Освобождението по отношение на турците. Прочетох хиляди страници през миналите 2-3 години и след всяка от тях започвах от ден на ден да обичам своята татковина – България. Човек не избира къде да бъде роден, само че несъмнено, в случай че аз можех да предпочитам, сигурно, щях да избера още веднъж България. Такава каквато си е. С всичките е негативи и минуси. Защото все пак, аз откровено обичам отечеството ни. И тъкмо по тази причина, ще положа всички старания, с цел да развенчая, колкото е по силите ми, митовете в нашата история, с цел да спомогна за възпитаването в достолепие и национализъм идващите генерации. Защото България заслужава обич – нашата обич.
Простете ми!
По време на моя къс житейски път срещнах разнообразни хора - някои ме обиждаха и дискриминираха, а други в противен случай ме обикнаха и подкрепяха макар „ разликите “. На вторите дължа всичко, на първите нищо. Успях да преодолея по-голяма част от своите комплекси и несъмнено към този момент не се срамя нито от произхода си, нито от религията, която се изповядва в фамилията ми. Само едно нещо не мога да преодолея толкоз елементарно, а точно с възприятието за подозрение, което се загнезди в мен, по отношение на етнорелигиозната приемливост на постоталитарното българско общество. Въпреки това, разбирам аргументите за тази смяна и тъкмо по тази причина намирам сили да прощавам на всички наранили моето детско и юнешеско Аз и в това време да желая амнистия от тези, които аз съм обидил в опит да се „ защитя “. Но откровено имам вяра в едно. Вярвам, че ще настъпят по-добри времена за нас българите. Вярвам в светлото бъдеще на България. Вярвам и в българщината, и най-искрено и чисто я подкрепям в душата си.
Забележка: След Освобождението на България през 1878г. българското общество е едно от най-толерантните в цяла Европа. Пример за това е Учредителното заседание във Велико Търново от 1879г., в което участват представители на всички етнорелигиозни общности във България, в това число и на турската. Резултатът от това заседание е по този начин наречената Търновска конституция, която е прелестно доказателство за прословутата българска приемливост, защото в нейните текстове няма нито една дискриминирана нация или вяра. Абсолютно същите настроения витаят и в турската общественост на новоосвободеното княжество, нещо което може да бъде проследено в книгата на немския публицист Артур декор Хун „ Борбата на българите за Съединението си “. Извеждайки тези образци, желая да кажа, че нямам никакви подозрения по отношение на обичайна приемливост на българите. Моите подозрения се основават на база изживян опит и наблюдения в посткомунистическа България. Добронамереността и любовта на създателя към България и българите е безгранична.
Прочетете още
На 1 февруари са обявени смъртните присъди на 67 депутати от 25-ото Народно заседание, 22-ма министри отпред с министър-председателите от 1941 до 9 септември 1944 година, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и на регентите на малолетния цар, издатели на вестници. Смъртните присъди на народните представители, министрите и регентите са изпълнени в нощта на 1 против 2 февруари - разстреляни са един по един пред яма от бомбардировките край Централните гробища. През 1996 година Върховният съд анулира присъдите на първи състав и оправдава наказаните. От 2011 година 1 февруари се отбелязва като ден в памет на жертвите на комунистическия режим.
Тоталитарният режим, който е натрапен от новата власт, насажда възприятие на повсеместен боязън и разделяне в обществото. След цялостното изтриване на елита на страната, стартира систематична агитация през образованието и културата. Работи се интензивно по линия на втълпяване на ненавист към българските турци, която предшества една от най- срамните страници в българската история - Възродителният развой. Репресивната машина на коминистическия режим сменя имената на 1 300 000 души, а близо 400 хиляди напущат страната и се преселват наложително в Турция през 1989 година по време на " Голямата екскурзия ". Няколко месеца по-късно комунизмът си отива, само че дълбоките разграничителни линии в българското общество остават. Пропагандните опорни точки в учебниците по история също.
С какви компликации се сблъсква един младеж, поради наложената стигматизация на етноса и по какъв начин омразата може да се трансформира в обич? Вижте изповедта на студента по политология от Пловдивския университет Рамис Мюмюн, който споделя за подигравките, срама, отричането и приемането на своите корени и българската история, такава каквато би трябвало да бъде.
Преди да се родя и по-късно
Още преди моето раждане, майка ми и татко ми са решили да се изнесат от кърджалийското село Даскалово, в което са живели до тогава и да се реалокират в рамките на някогашната столица на Източна Румелия Пловдив. Както всички останали хора, които „ бягат “ от провинцията и се преселват в някои от по-големите градове, и моите родители потеглят с концепцията да обезпечат по-добър живот за тях и бъдещите им деца. В извънредно неравностойно състояние, само че смели и предприемчиви, те вземат решение да впрегнат всички старания на волята, с цел да осъществен фантазията си за разгръщане на своето семейство.
И по този начин след няколко години на труд и ограничения в огромния град, те вземат решение, че към този момент е пристигнало време да помислят и за деца. На 26.03.2001г. проектите към този момент се факт и аз се появявам на бял свят. Оттук насетне стартира моето странствуване наречено живот. Поемам надълбоко въздух и се гмуркам в дълбокото. Без ни минимум съмнение по отношение на идните компликации, с които ще се сблъскам, още в най-ранните ми училищен години.
По нищо не се различавах от съучениците си – изглеждах като тях, говорех като тях, облеклата ми бяха като техните. Вълнуваха ме типичните детски неща – игри, спорт, мрънкане и в по-малка степен учене. Различни бяха само етноса и вероизповеданието ми. Бях турчин, в чието семейство се изповядваше сунитското течение на исляма. То се характеризира с това, че почитателите му одобряват себе си за представители на ортодоксалния и традициозен ислям. Сунитите славят всички пророци, упоменати в Корана, изключително пророкът Мохамед. Те признават властта на Бога в духовния, само че и в материалния свят. Това е и по-разпостранената версия на исляма в света, и надалеч по-миролюбивата.
Заради това мое „ разграничение “ обаче, от най-ранна детска възраст, бях подложен на ежедневни дискриминационни хули и обиди. Всеки ден, моите етнос и вяра се превръщаха в цел на гърба ми. Деца, родители, след това даже и някои от треньорите ми по баскетбол се държаха надменно, научавайки за етническия ми генезис. Дори родителите на някои от приятелите ми щяха да стартират да не разрешават на децата си да се срещат с мен, единствено тъй като за тях, аз бях „ друг “. Често споделяха, че „ няма по какъв начин един мохамеданин, изключително от турски генезис, да бъде с щерка им ”. А „ причините “ им бяха постоянно от историческо естество. Дискриминацията беше на всички места или най-малко по този начин ми се струваше всеки минал ден.
Веднъж влязал в ролята на жертва, аз започнах от ден на ден да се самосъжалявам. Срамувах се от себе си. Срамувах се даже от фамилията и родните си. Мразех това етническо и религиозно „ леке “, което не бях избрал аз. Бяха ми го “насадили “ принудително. Не бях „ отговорен “. Не обичах да приказвам за себе си, не харесвах името си, а часовете по история не понасях, тъй като се притеснявах от тематиката за „ турското иго ”. А нещото, от което най-вече се срамих беше майчиният ми език- турският - който настойчиво избягвах да приказвам пред хората. Лъжех, че не го разбирам и приказвам, а в действителност у дома постоянно споделях на него. За страдание обаче, това настойчиво отбягване на всичко турско към мен, изигра своята роля. С годините в действителност позабравих езика (турския), стана ми все по-трудно да комунирам с роднините ми. Изгради се една езикова преграда сред нас, която след това затрудни нашата връзка и значително охлади връзките ни.
Как се трансфорах в нечестивец
С всяка минала година започвах да се комплексирам повече и повече. Трябваше да се вземат ограничения. Реших, че „ най-логично “ би било не да се изправя против проблемите си, а да ги прикрия, като изградя „ щит “ от подправено самочувствие и експанзия. Външно се преструвах, че съм преодолял кризата на идентичността си, само че вътрешно продължавах да ненавиждам исляма, етническата си принадлежност и човешката история.
По-голяма част от ученическите ми години минаха в сълзи, гняв, горест и ненавист. Религията загуби всякаква стойност за мен. Минаха толкоз години, само че все пак, аз не преставам да нямам религия в нейните положителни планове. Освен това, с цел да се самоубеждавам в нейната зла мисъл, намирах й съответните научни четива - книги и публикации - които да демонстрират и потвърждават несъществуването на Бога и религията. Тогава разсъждавах повлиян от своята персонална драма, а в този момент, когато към този момент значително съм преодолял болката от предишното, атеизмът към този момент бе заел празнината от вярата и религията. Навярно това е един несъзнателен резултат от изживянато, само че може би, той не е и необратим.
Историята на България, в която открих себе си
След като приключих гимназиалното си обучение нещата внезапно се трансформираха. Започна нов стадий в моя живот. Записах се да последвам и то по случайност компетентност, която включва в огромната си степен историческата просвета (Казвам по случайност, тъй като след гимназията, като множеството възпитаници, бях комплициран, не знаех какво да върша с живота си, дали да продължа да изучавам, а в случай че продължа образованието си акаква компетентност да избера, в какво съм добър и още редица въпроси вълнуващи разпиляната ми тийнейджърска глава). Но както най-често се случва в живота, човек се изправя точно против страховете, от които най-вече бяга. И по този начин започнах да изучавам Политология в Пловдивския университет. Първите няколко години(по-конкретно 2 от 4-те) минаха онлайн, т.е. лекциите бяха отдалечено. Не усетих нищо от университетския дух. Впоследствие обаче ситуацията се промени.
Пандемията забави ход и нещата последователно започнаха да се възстановяват. Лекциите към този момент се организираха в университетските зали. Контактът сред хората се завърна. Студентите изградихме връзка с преподавателите си. Техните думи към този момент не бяха просто постоянен глас подаващ се от слушалката на комютъра. Приствах на съвсем всички занятия. Породи се едно необичайно възприятие за мен – обич към знанието. Започнах от ден на ден да внимавам по време на часовете и все по-задълбочено да се сготвям, изключително в историческите тематики. Появи се някаква непозната, към оня миг, жадност за историческата истина. Започнах чета книги отвън целесъобразната литература, най-вече на историческа тема и по-конкретно на тематика Българска история. Исках да науча всичко, което беше терзало моята невръстна душа години наред. Колкото повече четях, толкоз повече научавах и надлежно толкоз повече ми се четеше. С времето четенето на Българска история се трансформира в обичаното ми занятие. Опознах Родината, а с това и я обикнах. Изясних си редица, дръзвам да твърда, неверно преподадени исторически „ обстоятелства “, които целят умишеното разделяне на българското население. Разбрах ролята на Османската империя и исляма по нашите земи.
Осъзнах, че няма от какво да се срамя към този момент. Видях и безпределната приемливост на българския народ след Освобождението по отношение на турците. Прочетох хиляди страници през миналите 2-3 години и след всяка от тях започвах от ден на ден да обичам своята татковина – България. Човек не избира къде да бъде роден, само че несъмнено, в случай че аз можех да предпочитам, сигурно, щях да избера още веднъж България. Такава каквато си е. С всичките е негативи и минуси. Защото все пак, аз откровено обичам отечеството ни. И тъкмо по тази причина, ще положа всички старания, с цел да развенчая, колкото е по силите ми, митовете в нашата история, с цел да спомогна за възпитаването в достолепие и национализъм идващите генерации. Защото България заслужава обич – нашата обич.
Простете ми!
По време на моя къс житейски път срещнах разнообразни хора - някои ме обиждаха и дискриминираха, а други в противен случай ме обикнаха и подкрепяха макар „ разликите “. На вторите дължа всичко, на първите нищо. Успях да преодолея по-голяма част от своите комплекси и несъмнено към този момент не се срамя нито от произхода си, нито от религията, която се изповядва в фамилията ми. Само едно нещо не мога да преодолея толкоз елементарно, а точно с възприятието за подозрение, което се загнезди в мен, по отношение на етнорелигиозната приемливост на постоталитарното българско общество. Въпреки това, разбирам аргументите за тази смяна и тъкмо по тази причина намирам сили да прощавам на всички наранили моето детско и юнешеско Аз и в това време да желая амнистия от тези, които аз съм обидил в опит да се „ защитя “. Но откровено имам вяра в едно. Вярвам, че ще настъпят по-добри времена за нас българите. Вярвам в светлото бъдеще на България. Вярвам и в българщината, и най-искрено и чисто я подкрепям в душата си.
Забележка: След Освобождението на България през 1878г. българското общество е едно от най-толерантните в цяла Европа. Пример за това е Учредителното заседание във Велико Търново от 1879г., в което участват представители на всички етнорелигиозни общности във България, в това число и на турската. Резултатът от това заседание е по този начин наречената Търновска конституция, която е прелестно доказателство за прословутата българска приемливост, защото в нейните текстове няма нито една дискриминирана нация или вяра. Абсолютно същите настроения витаят и в турската общественост на новоосвободеното княжество, нещо което може да бъде проследено в книгата на немския публицист Артур декор Хун „ Борбата на българите за Съединението си “. Извеждайки тези образци, желая да кажа, че нямам никакви подозрения по отношение на обичайна приемливост на българите. Моите подозрения се основават на база изживян опит и наблюдения в посткомунистическа България. Добронамереността и любовта на създателя към България и българите е безгранична.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ